Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.08 18:21 - Език свещен на моите деди
Автор: andorey Категория: История   
Прочетен: 412 Коментари: 9 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

 Глава 1

 

Всеки език е свещен и древен. Хармонията на всеки един език, неговият ритъм и особености, се е определяла от различните исторически обстоятелства в развитието на дадената общност, от взаимно влияние между езиците през различните исторически периоди, от мястото на живот на отделната общност и неговата специфика.

Връзката между отделните езици и тяхното обединение в големи езикови семейства е отдавна доказано от хората занимаващи се с езикознание. Такова голямо езиково семейства е индо-европейското, което се разделя на множество езикови групи, като славянската, латинската (италийската), германската, индо-иранската и т.н. Други големи езикови семейства са алтайското (тюрко-алтайското) езиково семейство, семито-хамитското езиково семейство, дравидското (южноиндийското) езиково семейство, китайско-тибетското, уралското и т.н. и т.н.

През последните столетия от развитие на човечеството, чрез разпространението на испанския език, на португалския, английския, френския език на различни континенти, които стават официални езици на големи общности и цели държви, т.нар. индо-европейско езиково семейство, към които тези езици принадлежат, става преобладаващо и водещо в целия свят. То е преобладаващо и водещо и днес не само в езиково, но и в културно-икономическо отношение. Към това семейство принадлежи и българският език, като част от голямата славянска езикова група – основен клон от голямото индо-европейско езиково семейство.

 

Глава 2

 

С развитието на съвременната българска научна мисъл през 19 и началото на 20 век, българският език, неговата древност и развитие във вековете, също става предмет на научни изследвания. Един от първите наши учени, който се занимават с тази тема е Георги С. Раковски, автор на съчинението „Ключъ бьлгарскаго iазыка” , завършено в Букурещ през 1858 година, но издадено чак в 1880 година в град Одеса.

С присъщия си патриотичен плам, характерен и за неговата революционна дейност, Георги С. Раковски разглежда и предмета свързан с древната българска реч. Познаващ над десет живи и няколко изчезнали вече езика, като старогръцки, латински, авестийски и санскрит, Раковски е удивен от древността, която показва българският език, от неговата първичност, явявяща се основа и на други езици. Тази първичност, и връзката й със самото първобитно човешко битие, той доказва с многобройни примери, както и връзката с авестийски (зендски язик) и санскрит (самскрит), които езици той смята за по-стари и древни от старогръцкия и латинския езици.

За съжаление неговите изследвания не намират достоен продължител сред другите български учени от онова време, които се занимават предимно със старобългарския език и граматика, и развитието на този език от 9 век насетне, от което време са и първите писмени паметници.

В известен смисъл темата започната от Раковски е продължена от Никола Йонков- Владикин в неговата книга „Зачатките на българската история”, издадена през 1901 година. Там отново е посочено забележителното сходство на българския език със авестийския и санскритския език, наречени от автора зендо-самскритки езици. Подобно на съчинението на Раковски Владикин доказва древността на българския език и това, че този език е говорен по нашите земи повече от две хилядолетия, т.е. със сигурност и във вековете преди новата ера. Разбира се, някои от примерите които тези двама изследователидават в своите изследвания е лесно да бъдат оспорени. Една значителна част от тях обаче заслужават внимание, което те само отчасти получават.

Първите български академични учени от 19 век като Марин Дринов, Константин Фотинов, Иван Богоров, Любен Каравелов, Найден Геров и други, се задоволяват основно с разглеждане въпросите на българската и старобългарската граматика, конструирането на новобългарския книжовен език, влиянието на старобългарската литература, през Средновековието и в по-ново време, изследват взаимодействието между езиците в рамките на славянското езиково семейство, спорят по темата за произхода на светите братя Кирил и Методий и дали те са по род българи (славяни) или гърци и т.н. Дейност на тези възрожденски учени, които в голямата си част може да наречем енциклопедисти, е съсредоточено основно в съставителство на граматики и учебни помагала, преводи на научна литература и издаване на вестници и списания, преподаване, писателство, и изобщо обществена, а понякога и обществено-политическа дейност.

Естеството на поведение на тази академична общност е напълно разбираемо и се запазва и по-късно при учените академици от края на 19 и началото на 20 век. Това са университетски преподаватели и учени занимаващи се с българската история, литература, граматика, като Васил Златарски, Иван Шишманов, Стефан Младенов, Беньо Цонев, Любомир Милетич и много други. Може да кажем, че тази класическа школа от хора на науката, носи характеристиките на всяка една класическа школа, такива каквито са били тези школи още в древността. Преклонението пред античното наследство, пред утвърдените образци на правото, поезията, граматиката, повестността още от времето на старите гърци и римляните е една от най-характерните черти на всяка една такава европейска школа. По тази причина и идеите на Раковски, като тази за влиянието на първобитния, както той го нарича, български език върху старогръцкия, са приемани в най-добрият случай със снисхождение  от академичните наши учени или просто са оставени без коментар.

Друга основна характеристика на една класическа школа е почти безпрекословното следване на учените и авторитетите изградили тази школа, и отсъствието на радикално мислене в следването на това учение. Следвайки постулатите на австроунгарската историческа и филологическа школа от края на 18 и 19 век, българските професори и преподаватели в следосвобожденска България, не приемат идеята за древният произход на българите, като едно старо балканско население, живяло тук още от вековете преди новата ера, или дори може да кажем хилядолетия преди нея.

Оттук започват и многобройните противоречия свързани с важни теми около историята на българите и България. Разнородни мнения се появяват по въпроса за произхода на българите и техният език, по въпроса за първоначалното приемане на християнството, по въпроса за влиянието на различните култури върху българската и съответното за нейно влияние върху тях.

Мненията по тази тема са, бихме могли да кажем, коренно противоположни, с различни подварианти. Една немалка част от нашите възрожденци и учени от 19 и началото на 20 век, смятат българите за местно балканско население, говорещо на същият този език, който днес наричаме славяно-български или старобългарски. Друга част от нашите учени, в съответствие с постулатите на виенската историко-филологическа школа, разглеждат българите като население заселило се на Балканите след началото на новата ера, говорещо един чужд за славянската група език, напълно различен от него в лексикално и граматическо отношение. Тези, които считат българите за местен, автохтонен народ,  обикновено разглеждат българите  и като народ приел християнското учение още в първи век от новата ера, от първите апостоли Павел и Андрей, както и от техните ученици. Втората група от учени твърдо се придържат към приемането на християнството от българите по времето на цар Борис-Михаил Покръстител, в средата на 9 век. Такива основни разминавания във възгледите на двете исторически школи се наблюдават и по много други важни въпроси свързани с древната българска история.

 

Глава 3

 Днешният българският език сътавлява част от групата на славянските езици – сърбохърватски, словенски, руски, белоруски, украйнски, чешки, словашки, полски и някой други по малки групи. Докато в лексикално отношение тази близост е несъмнена, то в граматичеко отношение българският език притежава редица специфики, които го различават от всички останали славянски езици. От друга страна същите тези специфики го приближават към балканските езици, непринадлежащи към славянската езикова група, приближават го и към езиците от латинската (романска) езикова група, към германската и т.н. Всичко това показва една уникалност или по-добре би било да кажем универсалност на българския език в граматично отношение спрямо останалите езици от индо-европейското езиково семейство. Тази универсалност се наблюдава впрочем и по отношение на речниковият състав на българския език, т.е. и по отношение на лексиката, за което ще стане въпрос по-долу.

Българският език единствен от всички славянски езици е загубил склонението на имената, т.е. така наречените падежни форми. По този начин от това, което учените наричат синтетичен (т.е. падежен) език, българският днес е станал аналитичен език. Или казано по друг начин, изразяването става не чрез изменение окончанието на думата, както е при падежните езици, а чрез използването на различни предлози. Отпадането на падежите в един език е дълъг процес, който се изразява в стотици години развитие на езика в тази посока. Развитието на различни аналитични форми може да бъде проследено в старобългарската литература още от началото на нейното съществуване – IX – XI в. Но дори и в съвременния български език, въпреки неговата аналитичност, падежните форми не са напълно изместени. Така българският език прилича на аналитичните езици от другите езикови групи, като запазва обаче и наследство от падежните форми.

 

Друга съществена особеност на българският език е, че той единствен от всички славянски езици притежава членна форма на имената, различна съответно за трите рода, както и за единствено и множествено число. Например човек – човека, човекът; жена – жената; дете – детето.  Това задпоставено членуване на имената отличава българският не само от славянските езици, но и от повечето европейски езици. Например в руски език определянето на думата „человек” става чрез израза „етот человек”, в сърбохърватски „човек” чрез израза „оваj човек” и т.н. При езиците от германската езикова група определяне на името става по подобен начин: английски man – the man; немски Man – der Man и т.н. Така е и в латинската група: френски – homme – l’homme, испански hombre – el hombre и т.н.

Тази характерна особеност на българския език се среща в още два от съвременните балкански езици – албански и румънски (и в арумънски), което сближава по този начин речта на трите балкански народа. Например - човек (мъж), в албански език njeri – njeriu, в румънски om – omul.

Докато всички други славянски езици имат неопределена глаголна форма (инфинитив), българският език се е освободил от нея и я заместил с аналитични форми за отделните времена – да + личен глагол. От друга страна употребата на формата да + личен глагол (конюнктив) вместо инфинитива, води до сходство на българския език с някои други европейски езици, например германската езикова група: английски to go – да отида, to stay – да остана; в немски zu gehen – да отида, zu stehen – да остана и т.н. Това отстраняване на инфинитива се наблюдава и при други балкански езици, например в румънски – a merge – да отида, sa raman – да остана и т.н.

Бъдеще време в българския език се образува също по аналитичен път – с помощта на частицата ще (която се произнася различно в различните говорни варианти) и сегашно време на глагола, докато в славянските езици това става чрез спомагателен глагол и инфинитив. Този начин на образуване на бъдеще време в българския език отново показва сходство с образуването на бъдеще време в два балкански езика – албански и новогръцки.

Към важните граматичните особености на българския език може да добавим и употребата на глагола съм, в старобългарски быти ( първо лице ед. ч. ѥсмь). Този т.нар. атематичен глагол е отпаднал при някои славянски езици. От друга страна употребата на спомагателния глагол съм ( староб. ѥсмь) ни сближава с редица езици от латинската, германската, келтската и груги групи  от индо-европейското езиково семейство.

Съществуват и още примери, които показват граматичните различия между българския език и групата на славянските езици. Подобно обстоятелство е още по-трудно обяснимо предвид това че дълги векове и български, и руски и сръбски език се развиват според едни и същи канони – тези на старобългарския (славянобългарския) книжовен език. Без съмнение културно-историческото развитие на Балканите през вековете е оказало своето влияние върху различните балкански езици, включително и българския, но бихме очаквали това влияние да е по скоро в лексикално, отколкото в граматично отношение. Граматиката на един език, т.е. начинът по който той е конструиран, се подава много по-трудно на промени, отколкото лексиката, т.е. речниковият запас. Така или иначе спецификата на българският език, и граматична и лексикална, го прави трудноразбираем (или на почти неразбираем) за останалите членове на славянското езиково семейство, които, от друга страна, с много по малко затруднения биха могли да общуват помежду си.

 

Глава 4

На Балканите днес се говорят няколко езика, принадлежащи към различни езикови групи, в рамките на голямото индо-европейско езиково семейство. Към тях  може да прибавим и турския език, който принадлежи към съвсем различно семейство, наричано най-често тюркско-алтайското езиково семейство. Докато българският и сърбохърватският език принадлежат към славянския клон на европейските езици, а румънският към романския (латинския) клон, албанският език от една страна и гръцкият език от друга страна, поради своята специфика, съставляват съвсем отделни клони в рамките на голямото индо-европейско езиково семейство. При цялото това езиково разнообразие съществуващо на Балканите, в речта на отделните езикови общности се наблюдават забележителни сходства както в граматично, така и в лексикалко отношение. За някои от тях споменахме накратко по-горе.

Тези сходства правят впечатление още на първите съвременни езиковеди, работили преди повече от сто и петдесет години, в началото на 19 век. Тогава се полагат основите на балканското езикознание от виенските слависти Йерней Копитар и Франц Миклошич и двамата словенци по произход. Те обръщат внимание на някои от общите черти на балканските езици. Й. Копитар отбелязва задпоставения определителен член в албански, румънски и български, заместването на инфинитива с конюнктив и образуването на бъдеще време с помощта на глагола „искам”. По-късно Ф. Миклошич добавя синкретизма на родителен и дателен падеж, едновтременната употреба на кратки и пълни форми на личните местоимения, албано-румънските лексикалки сходства, както и някои фонетични особености. Особена заслуга за развитие на балканското езикознание и балканистиката в края на 19 и началото на 20 век имат изследванията на Густав Вайганд. Изследванията в тази област продължават и в по ново време. Граматична и фонетична близост, при балканските езици, както разбира се и лексикална, дава основание на езиковедите в средата на 20 век да въведат понятието Балкански езиков съюз.

В състава на Балканския езиков съюз (БЕС) влизат албански, български, гръцки, румънски (както и арумънски) и източните сръбски диалекти, както и някои балкански диалекти на турския език. Езиците от Балканския езиков съюз се отличават с характеристики, които изразяват движение от синтетизъм към аналитизъм, като например опростяване на именното склонение, аналитични форми на изразяване на бъдеще време посредством спомагателен глагол, или незаменяема частица (български, албански, новогръцки), отстраняване на инфинитива, аналитични форми за сравнителна степен при прилагателните имена и други.  Езиците от Балканския езиков съюз се отличават и с характеристики, като постпозитивно (задпоставено) членуване на имената, наличие на гласния звук „ъ”, както и редукцията на „а” в „ъ”, сливане на дателен и родителен падеж, удвояване на допълненията чрез кратките форми на личните местоимения (в български - мене ме обичат, тебе ти пращат и т.н.) и други. В речта на балканските народи се наблюдават и множество прилики в строежа на изречението, обща лексика, общи словообразувателни елементи, общи фразиологизми и т.н.

Още първите изследователи смятат, че тези общи черти произлизат от един общ субстрат - езика на древното балканско население. Разбира се подобно обяснение е и най-логично. Според Ф. Миклошич, този общ субстрат е трако-илирийският език. Повлиян от трудовете на Йохан Тунман от края на 18 век, той счита албанците за потомци на древните илири. Невъзножността да се докаже широкото албанско влияние върху останалите балкански езици води по-късните изследователи на балканското езиково сходство до противоречия. Тези изследователи по-скоро отхвърлят идеята за този общ субстрат, вместо да отхвърлят идеята, че именно албанският е наследник на трако-илирийския език.

Съществуването на Балкански езиков съюз в резултат от езиково сближаване на различните балкански езици е несъмнено, докато приносът на всеки един от тях в този процес е предмет на дискусия. Мястото на българският език между балканските езици обаче е по особен. Със своето централно географско положение той е бил в пряк контакт с всеки един от тях и е посредничел при заимовлиянията им. Пълнотата и последователността, с която са застъпени балканизмите в българския език, е причината той да бъде разглеждан от езиковедите като еталон, на явлението наричано Балканки езиков съюз. Именно историята на българския език, и нейното разглеждане през призмата на балканистиката, може да изиграе решаваща роля за определяне на произхода и хронологията на отделните балканизми. В едно от последните изследвания по темата, финландският езиковед Йоуко Линдстедт като въвежда количествена мярка описваща степента на влияние на общите балкански признаци, стига до извода, че именно в българския език трябва да се търсят причините за поява на Балканския езиков съюз.

 

Част II

Глава 1

Погледът върху ранната българска история е изпълнен с противоречия, голяма част от тях изкуствено създадени. Този противоречив поглед върху българската история се дължи не на самата нея, а на кабинетната дейност на няколко поколения учени от академичните среди. В резултат на това изводите свързани с историята на нашата народност и особено по отношение развитието на българския език могат да бъдат оспорвани дори и от човек, който не притежава съответното историческо или филологическо образование. Немалка част от официалните научни заключения върху събитията от ранната българска история, дотолкова противоречат на нормалната логика че предизвикват недоумение, въпроси, отхвърляне и допълнителен стремеж към изясняване на обстоятелствата.

Едно от най-абсурдните заключения е свързано с практическото изчезване на езика на т.нар. прабългари. Терминът прабългари, или първобългари, или древни българи е свързан с онази група от хора, която се установява в Североизточна България в края на 7 век от новата ера и полага основите на т.нар. Първо българско царство. Многобройни са споровете във връзка с броя на т.нар. прабългари, като различните мнения предполагат от няколко десетки хиляди човека до няколко стотици хиляди човека или дори повече. Според официалата теза, наложила се в академичните среди още през 19 век, тези българи говорили на език от тюркската (или в друг вариант угро-финска) езикова група. След като се смесили с местното славянско население, т.е. били асимилирани от него, само след два века и половина езикът на тези завоеватели съвсем се загубил! Широкоизвестен е примерът с няколкото на брой, не повече от дузина думи, от тюркски произход, които се били запазили от този език и достигнали до съвременния български език. Този пример дори се среща в учебниците по история, изучавани в нашите училища, в раздела за основаването на българската държава и нейната ранна история.

В едно свое писмо до проф. Иван Шишманов от 1890 година, нашият възрожденски писател, етнограф и публицист Цани Гинчев излага накратко своето виждане върху хода на българската история. Като се възмущава открито от нелепите и напълно нелогични изводи написани по повод на нашата история Цани Гинчев обелязва - „Ходът на историята си върви по един път: тука няма нищо магическо, всичко е естествено, както тогава, тъй и сега…” По надолу, в същото това писмо, по повод изгубване езика на старите българи, Цани Гинчев възкликва – „На българите – старите – язикът им се изгубил – на завоевателите язикът се изгубил!?” И наистина трудно е, или по-правилно невъзможно е, да се даде подобен пример в цялата световна история, при който езикът на завоевателите да се загуби и до такава степен да изчезне безследно.

По същият повод, още в уводът към книгата „Праотечеството и праезикът на българите” от 1907 година, д-р Ганчо Ценов отбелязва следното по повод езика на древните българи – „След това се знае, че когато народът на тая българска държава станал писмен, то се видяло, че този народ пише и говори славянски език или че това е славянски народ.” И действително, когато господстваща класа на Първата българска държава, след средата на 9 век започнала да използва писмеността, тя заговорила на един чисто славянски език. Нашите историци не дават логично обяснение, защо езикът на Борис-Михаил Покръстител и Симеон Велики от края на 9 век да е бил различен от езикът на Крум Страшни и Омуртаг от началото на същият този 9 век или по-различен от езика на княз Аспарух и княз Тервел от края на 7 и началото на 8 век?

В каменните надписи, от времето на князете Крум, Маламир и Омуртаг (Муртаг), виждаме че тези български владетели се титлуват с чисто славянската, в лексикално и граматично отношение, титла Княз в Бога – Канасюбиги. Изписаното с гръцки букви съчетание Канасюбиги по няколко различни начина - KANAΣYBIΓI, KANACVBIΓI, KANACVBHΓH, KANECYBYΓH и CANESVBHΓI – показва именно стремеж да се предаде възможно най-точно старобългарското КЪНѦSЬ – княз. Формата БИГИ показва използването на местен падеж, който е един от седемте падежа в старобългарския език. Този местен падеж е запазен и в някои от съвременните славянски езици, като една от неговите особености е използването му с предлози. В съвременния български език този падеж съответства на конструкция с използване на предлог „в”, „на”, „при”.  Също така в съвременния български език се срещат остатъци от форми на местен падеж – зиме, лете, есени, пролети и т.н.

Колкото до особено звучащото за съвремения българин, преход от гласната „о” в „и” – БИГИ – БОГ – то това и до днес е една специфична характеристика на украинския език, където думата кон се произнася и пише кiн, думата нощ – нiч, думата нож – нiж, думата рог - рiг и т.н. Впрочем на староукраински (малоруски) думата Бог се изписва именно Бигъ. Така цялото съчетание Канасубиги изписано с гръцки букви, съставлява изразът Княз в (у) Бога. Именно такова е и гръцкото съответствие на тази титла, което се среща в един от надписите - Ο εκ Θεου άρχων - От Бога владетел.

 

 



 

 

В резултат на това, в продължение на два века и половина се натрупват многобройни хипотези за произхода на т.нар. прабългари, за техният език натрупани през последните две и половина столетия, всъщност могат да се сведат до две основни гледни точки – прабългарите са тюрки (угро-фини) и прабългарите са славяни.
    Представата за прабългарите като тюрки, се оформя в края на 18 век, в съчиненията на няколко немски учени от онова време. Най-известни в това отношение са изследванията на Йохан Тунман, швед по произход, и Йохан Енгел, немец, австро-унгарски историк. В своето съчинение „Изследване върху историята на източноевропейските народи” 1774 г., Й. Тунман отделя кратко внимание и на българите, за които той смята че са от угърско (унгарско) потекло. „Славяни не са били тези българи по никой начин. Те принадлежаха към същата класа от народи, както и кутригурите и бяха следователно кръвни приятели на унгарите. Техните обичаи и нрави, доколкото са известни, техния начин на живот и тяхното държавно устройство бяха както при старите унгари повече турски.” По нататък Тунман казва че техният предводител бил наречен в един извор хаган, а били познати и титлите кан и таркан (чин известен у турците). Й. Тунман е същият автор, който първи успява да наложи виждането, че днешните албанци са потомци на древните илири.
    По голямо внимание на древните българи отделя Йохан Енгел в неговата „История на българите в Мизия” 1797 г. Той поддържа схващането на Й. Тунман по отношение на ранните българи, като прави уточнението, че те са народ от татарски произход. Привежда за това и няколко примера, във връзка с техните лични имена, титли и т.н. От къде се явяват толкова рано „татари” на европейската сцена, още в 5 и 6 век от новата ера, Й. Енгел не уточнява.
    Като остра реакция на тези съчинения и мнението за татарското (турско) потекло на древните българи се явява изследването на Юрий Венелин „Древните и съвременни българи” от 1829 година. Родом украинец, Юрий Венелин завършва образованието си в Русия, а неговите изследвания свързани с българската история и етнография, изиграват голяма роля за разбуждане на българския национален дух, и за популяризиране на българската кауза. Задочната дискусия, която Юрий Венелин провежда в своето съчинение срещу мнението за произхода на българите на Тунман и Енгел, се отличава със своята пламенност. Юрий Венелин твърдо застава на позицията, че древните българи са по произход славяни, като превежда за това и многобройни примери. Той подробно оборва примерите, дадени в съчиненията на представителите на тази немска школа, като стига до заключението, че трябва да се върне на историята истинското положение: „… Надлежитъ возвратить истории истинное положение, что древние Болгаре были не Татарское или Турецкое, но настоящее Славянское племя”. Също така Ю. Венелин отбелязва, че ранните българи наричали своите владетели князе (а не по друг начин), и в последствие и царе.
    Интересна е позицията на известният славист Павел Шафарик, словашки филолог и етнограф. Неговите трудове са написани на чешки и немски език, като не забравяме че по това време Прага е част от Австоунгарскта империя. В съчинението си „Ueber die Ankunft der Slawen” от 1828 г. той се придържа към виждането че славяните са старо балканско население, потомци на тракийските племена. По късно той се отказва от това виждане и в известния си труд “Slovanske Starozitnosti, Praga 1836 застъпва виждането, че славяните са пришълци на Балканите от по-късни времена. Досежно българите, той ги причислява към числото на уралското, т.е. чудското или финското племе.
Славяните, като потомци на старите балкански жители, са разгледани в съчиненията и на други руски историци от средата на 19 век. Това са Александър Чертков, Петр Бутков, Николай Савелев-Ростиславич и други. Впрочем показателни са и самите имена на изследванията, като например книгата на Ал. Чертков „О преселений фракийских племен за Дунай и далее на север к Балтийскому морю и к нам на Русь”, 1851 година.
    През 1875 година излиза още едно съчинение на известен руски историк, с много показателно заглавие „За славянското произхождение на дунавските българи”. Става въпрос за изследването на големият руски учен Димитрий Иловайски, работил през втората половина на 19 век и началото на 20 век, в Царска Русия. Д. Иловайски счита българския народ за един от най-важните народи, във връзка с историята на русите. Той счита без съмнение древните българи за славяни, но също така ги счита и за хуни, като самите хуни също счита за славяни. Това е една формулировка, която по късно се явява и в съчиненията на различни автори, включително и български. Например Ганчо Ценов също счита т.нар. прабългари за чисти славяни, като ги счита наследници на хуни и скити, които той разглежда като едно – местно балканско, причерноморско население.
    В книгата си „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история” 1869 г, известният български историк и книжовник Марин Дринов определя две основни теории за произхода на българите, съществуващи към онова време. Едната теория е тракийската, като според нейните застъпници нашият народ води началото си от древните жители на Балканския полуостров, от Трако-Илирийците. Към застъпниците на тази теория М. Дринов отнася полският историк Йоахим Лелевел, Ал. Чертков, д-р Пeтър Берон, Георги Раковски и други. Втората теория той нарича волжска теория за произхода на българите, към която е склонен да се присъедини, като обаче категорично отхвърля възможността днешния български народ да е изцяло потомък на аспаруховите българи. Добре известно е мнението на проф. Дринов, че Балканския полуостров, почти обезлюден, е бил населен във Ранното средновековие с многобройни групи славяни, сред които аспаруховите българи скоро се стопили и съвсем се изубили. Представите на Йован Раич „История разных славенских народов найпаче болгар, хорватов и сербов“, 1794 г. и Ю. Венелин той определя като съвсем противоположни на Тунманно-Енгеловото учение.
    Съществено значение върху развитието на следосвобожденската българска историография оказва обемният труд на Константин Иречек „История на българите” излязла през 1876 едновременно на чешки и на немски език. В това сериозно и задълбочено изследване върху древната и средновековна българска история, в глава V, е засегнат накратко и въпросът за произхода на Аспаруховите българи. „Много полемични статии са писани за народността на Испериховите българи” обобщава накратко К. Иречек, който също определя две основни теории по този въпрос. „Едни смятат старите и новите българи за татарски народ; други мислят, че и едните, и другите са славянски народ.” Той изброява и основните автори занимавали се с този въпрос. В крайна сметка обобщава К. Иречек „Тоя забъркан въпрос биде решен от Шафарик в неговото съчинение Slovanske Starizitnosti 1837.”
    В книгата си „Зачатките на българската история” от 1901 г., Никола Йонков-Владикин прави едно интересно сравнение във връзка с наблюденията на австро-унгарската, немска школа върху произхода на българите. С живописни думи той заявява че „оракулите от Виена” просто не ни познават и знаят, и могат да напишат за нас толкова, колкото ние може да напишем за патагонците. Н. Йонков-Владикин говори за една история на нашата народна раса от 40 века назад във времето, като я определя за една от най-храбрите, трудолюбивите, свободолюбивите и т.н.
    Действително не са пресилени думите на този изследовател, за това че немско-австрийската школа просто не познава българите и тяхната история. Тук може да припомним много факти, като например този, че знаменития Шафарик, в началото на 19 век, е считал нашия народ на брой до шестстотин хиляди души. По същото това време Юрий Венелин е първият, който обявява, че българският народ е главният народ на Балканския полуостров, на брой няколко милиона души. Тук припомняме и думите на Тунман във връзка с езика на старите българи, специално подчертани в изследването на Ганчо Ценов „Произходът на българите” 1910 г, че „по нататък освен вероятност нищо друго не мога да кажа, то по-добре нека оставя този труд други му.” Да припомним и виждането на Август Шльоцер в неговата „Всеобща история” от 1772 г. където той определя за един народ българи и власи, като смесва и езика им.
    Традициите на австро-унгарската школа, включително и мнението върху произхода на българите, залягат и в основата на българската следосвобожденска историческа наука. Така историкът- медиевист, археолог и епиграф проф. Васил Златарски в своята „История на българската държава през средните векове” 1918 г. пише известните си думи че „Пъвоначалната история на българите несъмнено трябва да търсим в историята на ония средно-азиатски народи, които са извстни под име хун-ну.” Собствено хуните В.Златарски смята за тюркски народ, а първите български владетели нарича „ханове”. Тук е мястото да отбележим, че въпреки мнението на К. Иречек за произхода на старите българи, това не му пречи да нарича първите български владетели „князе”. Така са наречени тези владетели дори в средата на 20 век и от акад. Николай Державин, в неговите изследвания посветени на българската история. В своето кратко, но съдържателно изследване „Племенни и културни връзки между българския и руския народ” 1945 г., той представя т.нар. южни славяни като произлезли от тракийските поселения, а българския народ (на Балканите) като свързан културно-исторически с трако-фригийската древност.
    В периода след 1944 г. твърдо се установява представата за тюркския произход на древните българи. В многотомната „История на България”, том 2, 1981 г. е записано че, голяма част от хипотезите, свързани с произхода на българите – славянска, татарска, фино-чудска, както и схващането, че те са били автохтонни жители на Балканския полуостров, вече не се поддържат от учените. Оспорва се и мнението на В. Златарски и други учени за хунската и огурска принадлежност на прабългарите, като те се разглеждат по-скоро като самостоятелен народ - „Проучванията напоследък утвърдиха схващането, че прабългарите са принадлежали към тюркско- алтайската езиково-племенна общност, към която спадали още хуни, хазари, авари, огузи, печенеги, кумани и др.”
    В заключение може да отбележим следното. Днешното време действително се отличава с една възможност по отношение на историческите изследвания, немислима за предишните епохи. Лесният достъп до дигитализираната информация и научна литература по всички въпроси, включително и историческите, дава възможност на практика на всеки самостоятелно да провери източниците по даден въпрос. Така всеки търсещ отговор по даден въпрос може да направи лична и независима справка и да си отговори на интересуващите го въпроси. Въпреки това аз си направих труда да обобщя накратко информацията по един важен и интригуващ въпрос – този за произхода на старите българи, прабългари. Ако някой се интересува от моето лично мнение, то категорично е в посока на техния (трако)славянски произход.




Гласувай:
3
0



1. leonleonovpom2 - Поздравления, Андрей!
18.08 18:55
Цяла студия си написал!
Цялото объркване с произхода ни идва от прекъснатата връзка с траките ! В науката история!
Родопите са място за възстановяването й! Ще дам два примера само В Пещера на живота казват " денЯ" И ред такива думи Що се отнася до власиге, има район около Батак- влашка земя Овчарска земя От валак-овчар Власи не е етнос , а поминък в онези години Затова в Пещера делят власите на гръцки и румънски Българските са станали овчари!....
За хуни, Дюканж казва ,че хуните наричали Българите онгури! Значи ,не ни приемат за хуни! За тюрки- нарича тюрки-унгарците Кледователно- не сме и тюрки! Хуни са аварите!
Българи и славяни при нас е едно и също население!Така е станало възможно и създаването на обща държава! Такава ,дори между чехи и словаци, сърби и хървати се оказа нетрайна?!
Само ,че едните са заварени, а другите,основно Аспаруховите Българи са митарствали Доказателство ,че е така , са и хърватите Те са славяни от една страна, но от друга са и кроватови/ Кубратови/ Българи!
Най - общо ,българският етнос/ като тракийският/ е съставен от множество племена, които са дали началото на славянските днес народи!
Това го казва ,мисля ,че е пловдивчанин , д-р Делев в своите генетични изследвания Че от Българите ,принудително са създадени 10 държави За капак и пред нас-македонската-това от мен!
Мутацията със сините очи е станала по нашите цечи- Западното Причрноморие Високият процент синеоки-говори за местния произход на Българите!
Наличието им при германци, французи, англичани, руснаци, скандинавци ,само показва ,че техните далечни прадеди са пребивавали в земите ни!.....

Хубава вечер!
цитирай
2. andorey - Привет, Иване, да цяла студия е. ...
18.08 19:30
Привет, Иване,
да цяла студия е. Всъщност това е една цяла книга, която започнах преди време. Но вече не си и спомням кога точно я започнах, а най-важното и какво точно щях да пиша. Реших поне да го кача в блога. Веднага пояснявам, че в момента пиша книга озаглавена "Езика на древна Тракия и траките". Вероятно това е същото, което съм искал да напиша в първата книга... :)))
Надежда ми дава това, че Павел Серафимов ме запозна преди месец с издателя на "Атеа". Надявам се той да хареса и мойта книга и да отпечата. Защото вероятността да не я довърша при липса на издател е голяма...
Това е засега.
цитирай
3. panazea - Поздравления за начинанието !
19.08 06:02
На времето исках да си обясня , езика на троянците и си купих книгата на френски учен. Французинът , нали е поклонник на древна Елада ,се опитваше много смешно да обяснява думите чрез гръцкия , но на мен те ми бяха по-ясни по значение на Български. От тогава не страдам от преклонение пред авторитети , защото не е ясно кой им плаща и какви цели преследва. Всички класици се прекланят пред гърци и римляни , а според мен тези са просто едни компилатори на старите познания . Думите , изкривени от Старогръцкия до неузнаваемост , пристигат до нас , а ние си имаме наши стари думи със същото значение. Това чуждоплоклонничество на класиците спира развитието на същностното изследване на Българския език. Щом всяка дума е взаимствана от друг език и нашият език е един сбор от думи на различни народи , защо изобщо да го изучаваме? Старата ни дума ВЕДИ , която означава предвиждам и затова зная , при поляците се е разклонила в две отделни думи. Думата ВЕДИ преминава през всички езици в различни нюанси , а през Старогръцкия е изкълчена до неузнаваемост в ИДЕЯ. Ясно е , че културното огнище е едно и оттам се разнася по света с преселването на народите . Това огнище обаче не е нито Гърция , нито Рим. Едната версия е Индия , другата - Украина, след потопа.
Забелязала съм , че класиците много държат на наученото и нямат широк кръгозор. Самото име Авеста , съдържа в себе си думата вест. Заради Раковски четох за САМСКРТА и открих интересни неща преди време. Но тук с лингвистите , които не са се опитвали да прочетат малко , не можем даже да се разберем за името. Самото движение се нарича само себе сиНай-смешно е как един английски автор се опитваше да обяснява думите от самскрта , но не знаеше горкият , че тези думи са ясни на български и се опитваше чрез други езици да ги обяснява, разбира се грешно. Ето такива са всички големи авторитети. Тук таме има някой германец или американец , достигнал до прозрение , но техните творби не се изучават в България. И Раковски не се изучава в България.
цитирай
4. andorey - Да, така е. Бих казал че прародината ...
19.08 12:41
Да, така е. Бих казал че прародината не е Украйна или Индия, а именно Балканите. Това ще се докаже скоро.
цитирай
5. vled - Нещата са прости и ясни, ако ги погледнем от друга гледна точка
19.08 14:01
Нещата са прости и ясни, ако ги погледнем от друга гледна точка. Тя обаче е недопустима за много български историци и лингвисти. Всички са учили по едни и същи учебници и не са готови да погледнат на света по друг, коренно различен начин.
Отправната точка към този друг поглед е - Траките са най-древния народ и праотци на всички индоевропейци, а Тракийският език е праезикът на индоевропейците. Българският език поради това има централно място сред всички други езици, както е централно спрямо балканските.
Във всички научни дирения освен всичко друго трябва да присъства задължително ЛОГИКАТА.
Езиковедите си карат по своята си матрица и никой не се и осмелява да помисли, че развитието на езиците е точно обратното на приетото (от синтетично към аналитично) а ОТ АНАЛИТИЧНОСТ КЪМ СИНТЕТИЧНОСТ. Синтетичните форми са по-сложни и без особени езиковедски знания е видимо, че показват едно развитие във времето. Простата логика ни подсказва, че по-развитите и сложни форми би трябвало да са и по-нови по време. Не случайно единствените по-древни, т.е. аналитични езици в Европа (доколкото ми е известно) са българският и английският -
Английският, който е останал с дори по-проста граматика от българския, защото е бил изолиран на Острова и не е търпял влияние от континента.
Българският, защото негова основа е древният тракийски език, който се е развивал по прост и лесен за древните начин – с добавки пред и зад думите. „Останките” от падежи не са останки, а влияние от езика на автохтонното славянско население, който през хилядолетията се е надградил над тракийския и се е наложил благодарение на лавинообразно нарастващата многобройност на по-посредственото като исторически и културни резултати славянско население. От славяните исторически и археологически няма ни вест ни кост, но е останал отчасти езикът им, както в Косово например днес вместо сръбски се говори албански.

цитирай
6. andorey - Още по просто е - тракийски и слав...
20.08 07:39
Още по просто е - тракийски и славянски са на практика един и същ език. Сега съм намерил че има десетки книги и автори от 16,17,18,19 век и по-рано, които определят славянския език като наследник на илирийския, или казано по друг начин на трако- илирийския.
цитирай
7. vled - Да аме не
20.08 12:17
В никой славянски език няма думата АЗ, както и много други думи?
Намираме я обаче в балтийските езици, в някои ирански езици също?
Личното местоимение е началото на всеки човек и всеки език.

цитирай
8. milenavarbanova9 - Поздрави, Андрей,
20.08 15:09
Внимавай все пак, защото "атеа" значи "безбожник". Това е общо взето и цялата въртележка около цитираната от теб персона.
Често аз самата съм казвала, че непоискан съвет не се дава, но пък понякога мнението на колегата може и да е от полза. Бих те посъветвала да съкратиш всеизвестните факти - и да преминеш направо към същността. Ти си интересен изследовател и автор, имаш да кажеш оригинални неща, не губи място и време с баналности. Давай направо. Чехов е казал: " Когато напишеш разказ, върни се и задраскай увода". А това е важно, защото при старта, авторът робува на клишета и само по-късно, в хода на работата, смело се впуска в истините, които трябва да сподели. Ти пишеш за умни и знаещи хора, не е нужно да обясняваш всичко като за неуки
Не ми се сърди за съветите - щом ги давам, значи започвам да остарявам
Сърдечен поздрав на теб и Мартин!
цитирай
9. andorey - Привет, Милена! Много се радвам че ...
20.08 19:59
Привет, Милена! Много се радвам че си отново в блога. Да написал съм го за по неуки, понеже тук в блога има хора, които не са много наясно с основни неща, а се изявяват като лингвисти. За съвета - ще помисля.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: andorey
Категория: История
Прочетен: 1410392
Постинги: 249
Коментари: 1574
Гласове: 4259
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930