Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.10 16:04 - Ходенето на българския писател по мъките
Автор: andorey Категория: История   
Прочетен: 350 Коментари: 2 Гласове:
4

Последна промяна: 15.10 11:52

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
    Още от малък, в детската градина си мечтаех и си представях, че един ден ще стана писател. Обаче се срамувах поради това и когато ми задаваха въпроса какъв искам да стана когато порасна, както тогава често питаха малките деца, подобно на другарчетата си и аз давах някои от обичайните отговори – полицай, пожарникар и т.н.

    Изглежда обаче много деца по онова време са си мечтаели да станат писатели, защото сега надпреварата и предлагането е голямо. Особено днес, когато на всеки повече или по-малко се наложи да стане фотограф, покрай задължителния телефон с камера, и писател, покрай безбройните интернет форуми, чатове и приложения.

    Още в 7 клас показах някакви дарби при писането на сбит преразказ и преразказ с елементи на разсъждение, както се наричаше тогава, а може би и сега (детето ми е още в детската градина, та незнам). Даже веднъж учителят, при когото ходех на частни уроци по български и литература, за подготовка за езиковата гимназия, ми взе съчиненията и каза че ще ги прочете на учениците от 11 клас, който изучаваха същите български писатели и произведения (които се изучаваха и в 7 клас) и да им покаже какво може един ученик в 7 клас и какво могат те. Това беше голямо признание наистина, но отново ми беше неудобно да попитам какво стана по нататък и така и не разбрах. Все пак беше още времето на социализа, 1989 година - началото. 

    В гимназията не съм се изявявал особено. Имахме една, че даже и две поетеси в нашия клас. Не съм участвал в литературни конкурси, състезания. Не обичах уроците по български език, т.е. граматиката, обаче литературата ми беше любим предмет. Както и историята.

    Започнах да пиша разни разказчета веднага след завършването на гимназията. Като студент водих дневник, в годините 1997 -2000. Вече към 2000 година има някои по ценни разсъждения в него. Завърших университета, изкарах казармата и казах – ето сега ще започна да пиша. Само че не се получи така като си го представях. Започнах един дълъг разказ за дните ми в казармата, който завърших в началото на 2002, когато бях за няколко месеца при сестра ми в Хайделберг, Германия. Там започнах и един друг разказ, с сладко-горчив и леко еротичен привкус, случка от последния месец в казармата, който пък завърших когато се прибрах в България.

    По това време започна и по-сериозното развитие на интернет в България. Повечето ми приятели и познати имаха вече електронни пощи и аз им изпращах разказите по имейла. Като преценям обаче кой разказ за кого става, за мъж жена съответно, по-близък, по-далечен приятел и т.н., и така ги изпращах. Всъщност това го правя и досега. Приятно ми е когато някой ми каже – „Е, ти скоро нищо не си изпращал?”. Макар и да не се случва често, радва писателската ми суета.

    По това време разбрах, че не мога да пиша разкази в трето лице. В смисъл на „Тази сутрин Кирил стана от леглото и излезе навън”. Всичко което пишех беше аз, аз и пак аз - в първо лице. Забелязах и че предпочитам да чета такива разкази, които бяха написани така, в първо лице. Бяха ми много по-интересни и по-завладяващи от другите, написани в трето. Например една книга с разкази на Богомил Райнов „Моята непозната”. Там имаше и от двата вида разкази, т.е. разказни форми - тези в първо лице бяха много по интересни.

    В края на 2002, началото 2003 бях в Тайланд и след това написах разказа „Самотна планета”, който беше изпреварил доста времето си тогава, защото години по-късно го изпращах на първите български пътешественици, бакпакъри така наречени, или обикновенни туристи и те имаше какво да научат от него. Това беше и един разказ, който можех да изпратя на всичките си приятели без разлика на пол, възраст и близост в приятелството. „Най-накрая”, казах си.

    И тука някъде започнаха големите мъки. По това време книжарниците в Пловдив, тези наследени от времето на социализма, просто бяха изчезнали. Бяха останали една две, в които трудно намирах любимата ми историческа литература. Нямаше ги още големите книжарски вериги, появили се малко по-късно, но това е на второ място.

    На първо място, започнах да се оглеждам за подходящ вестник или списание, на което да изпращам исторически, политически, пътешественически или каквито и да е статии. Е нямаше и нямаше. Всеки вестник следваше някаква политика, навсякъде интереси, икономически и политически, навсякъде бивши и настоящи ченгета. Огромен проблем, казвам ви. От това България толкова пострада в последните три десетилетия, колкото не може да си представим. Просто съм сядал да пиша статии за вестници, за едно или друго по-прилично периодично издание, но съм се отказвал винаги по една или друга причина. Например за списание „Тема”, което дълго време купувах и четях. Е левееха ми тези от списание „Тема” и това е. Не можах да се прежаля да им изпратя например пътепис със снимки, каквито публикуваха, а да не говорим статия по политически или друг въпрос. В списанието тогава пишеше например Веселина Седларска, която имаше много любопитни разкази и разсъждения. Пишеше политически статии например и Иво Христов, чиито статии въобще не харесвах, а и честно казано не четях. Той после стана президентски съветник, а сега евродепутат от БСП. А това беше само приличният връх на айсберга, надолу по веригата какво беше, знаете предполагам и помните.

    Някъде преди 7-8 години Александър Йорданов издаде десетина бройки от вестник "Демокрация", т.е. поднови издаването на вестника, но много за кратко, само преди някакви избори. Изпратих му една статийка, която той публикува. "Ето", казах си, "започвам да пиша за вестник "Демокрация", даже написах и следващата статия... и вестникът спря. Та така.
 

    През зимата на 2003/2004 година започнах да пиша книгата „Произход на древните българи”. По това време се занимавах с дърводобив, дървопреработване и търговия с дървен материал, в Родопите, в Славейно, и от декември до април бях така да се каже по-свободен. През зимата на 2005/2006 написах другата половина от книгата и така през пролетта на 2006 на дневен ред дойде отпечатването на книгата.

    Не се бях сблъсквал с този процес. И с цялата си наивност тръгнах да проверявам за т.нар. литературни агенти, каквито сме ги виждали по филмите. Това са хората, които на Запад и в САЩ се занимават с цялата техническа част, покрай отпечатването и разпространението на книгата, а писателят само с творческата. Първото, което прочетох в интернет по темата беше – „Литературни агенти в България няма”. Бързо възприех това и продължих нататък, с търсенето на издател.

    В процеса на проучване разбрах няколко неща. Освен отпечатването много важно, а и доста трудно е разпространението, затова ме посъветваха поне да си намеря издател, който ще поеме и разпространението. Към това условие имах и още едно. Бях решил категорично, че искам предговор към книгата от Божидар Димитров. Не се срамувам да си го призная, той беше много популярен по това време, що се отнася до българската история, от най-древни до най-нови времена. След много търсене, писане на имейли, и т.н. разбрах безпределно ясно, че аз ще трябва и да си платя отпечатването. Все още живеех и с тази красива представа, че ще намеря издателство, което само да отпечата книгата, но видях че на практика това е невъзможно.

    И така все пак накрая намерих издател, от София, не от Пловдив, който твърдо ми обеща, че ще ми осигури предговор от Божидар Димитров и ще поеме разпространението. Тук няма да влизам в подробности как на практика аз се научих да работя на уърд пейдж за да си оформя книгата, как въпреки моите старания, ходене до София и т.н. издателя успя да орезили оформлението на книгата и пилотните сто бройки бяха направо някаква катастрофа. С още усилия и още пари от моя страна пооправихме донякъде резила, предговор от народния професор така и не дойде и като видях всичко това, разбрах, че такова ще е и разпространението му, на издателя. Затова си прибрах всичките 1050 (или 1150 вече не помня точно) бройки на два пъти от София и се заех и с тази част – разпространение, за да изпия и тази горчива чаша.

    Първият мини шок беше по отношение на тиража. Аз, като роден и отрасъл първите си години в комунизма, имах силно впечатление от тиражите на книгите по онова време. Отворете и погледнете някоя книга от тогава – например тираж 30 000, отбелязано на най-задната страница, или тираж - 100 000 бройки, отново на задната страница. И изведнъж издателят ми казва, че желаните от мен 2 000 бройки са страшно много, че в България бестселърите рядко стигат 5000 бройки, че самият Божидар Димитров, когото вече многократно споменахме, продава историческите си книжки в тираж около 1500 бройки, което е абсолютна тайна, извън кръга на издателския бизнес и т.н. Добре, съгласих се на 1200 бройки, но повече не желаех да отстъпя. Все пак темата за произхода на древните българи е може би най-интересната в ранната ни история. Ако не тази тема, коя друга?

    Занесох в издателство Хеликон, в разпространителската верига, една бройка, като ми казаха след няколко дена да им се обадя, да ми кажат колко да им занеса. Те имаха вече доста книжарници в страната и аз очаквах да чуя бройката около 200 книги, които да им занеса. Обадих се след няколко дена и една леля с дебел, плътен глас ми каза – „Добре, донесете 30 бройки.” Е, това беше направо студен душ. Тук вече може да се каже се сблъсках с реалността. По-нататък няма да ви разправям, за другите вериги, за малките книжарнички, където съм оставял бройки и никога пари не съм взимал, за върнати бройки, за фалита на верига Пингвините, от които така и не взех пари, за това как големите вериги на практика взимат 45 процента от цената на книгата (25 процента и 20 процента ДДС). Някъде към 2016 година вече бях поразхвърлял книгите и подарил сума ти бройки. Последните стотина броя от книгата ги изпратих чрез Тончо Димитров, бивш областен управител на Варна, към бесарабските българи в Украйна, като подарък разбира се. Поне беше нещо като оптимистичен финал на десетгодишната сага с разпространението на книгата. Е, имам още малко бройки…

    През 2008 година бях за няколко месеца във Франция. И там бях занесъл една книга, която подарих на моите хазяи, германци. Веднъж на курсовете по френски за чужденци, които посещавах, стана въпрос за книгата. Имаше и един немец Бодо, който имаше някаква книжка с истории, черен хумор. Каква е моята книга, попита той? „Форшунген”, отговори му Михаел, моят приятел, също немец. Е, действително беше форшунген, изследвания, а не някаква стандартна литература. През 2006, по времето когато бях разпечатал книгата си на формат А4, подвързана, и я разнасях в търсене на издател, моят състудент и адаш Андрей Аладжов защити докторската си работа на тема прабългарски градежи и градоустройството в Плиска, на която защита присъствах. Е, и моята книга беше в мен тогава и това трябваше да бъде моята докторска дисертация, с повече научно оформление и още година-две работа, но не би. Не виждаме и не намираме стимул да се развиваме в тази държава, това е положението.

    Бих отбелязал, че по това време, в продължение на няколко години търсих и по-точно чаках да излезе някаква читава книга написана от български писател. Е, книги излизаха, имаше и една награда „Вик” ако си спомняте и едни десет хиляди лева, заради които нашите писатели си скубеха перата един другиму, но читави книги за мен нямаше. Хеле по едно време се появи „Стъклената река” на Емил Андреев. Най-сетне нещо, което да ми хареса и то мисля, че беше през същата 2006 година. Така аз имах няколко случая, в които давах на приятели да четат моята книга „Произход на древните българи” и книгата на Емил Андреев „Стъклената река”. Нищо общо между двете книги, както се казва, едното роман, другото научно изследване (популярно да го наречем), но един приятел от Англия ми каза, моята книжка била по интересна... Е, имаше и обратния случай - колега на баща ми, Румен Младенов, който сега е ректор на ПУ, много хареса „Стъклената река” и специално ми благодари. Той е от онзи край, описан в книгата и наистина му беше харесала.

    Между януари месец 2009 и януари месец 2010, т.е. в продължение точно на една година, написах и втората си книжка „Последните дни на Сидхарта Гаутама”. Мъчех се да определя стила, на книгата, когато пишех до издателствата, и стигнах до определения от рода на историческа приказка, документално-исторически разказ, религиозно-историческа документалистика и т.н. Мислех, че съм подготвен за предстоящето, предвид на опита ми с първата книга, но и тук всичко доста се проточи и стана мнооого тегаво, до степен в която човек започва да си задава въпроса, „Защо правя всичко това?” и „Има ли смисъл?”.

    Вероятно писах имейли на около 30 издателства, които се занимават с издаването на такъв тип литература. На пръв поглед звучи лесно - пишеш имейл, чакаш отговор, не е като едно време да звъниш по телефона, да ходиш до издателството, да търсиш връзки и протекции, като е било преди появата на интернет и компютрите. По едно време в процеса на кореспонденция и търсене, започнах да осъзнавам, че нещата само изглеждат по-лесни днес, а всъщност не са, ще рече, не е по-лесно да издадеш книга днес, отколкото едно време. Осемдесет процента от издателствата не ми отговориха, а тези които го направиха, беше в стил – "Програмата ни е запълнена до края на годината". Отговориха от „Шамбала”, които така или иначе си уважавам, но Димитър Тонин заминаваше на поредна екскурзия в Латинска Америка. Една друга издателка ми определи среща, заради която ходих до София, само за да ми каже, че в тая държава нищо не става и аз съм млад човек, да си търся късмета в чужбина. Нищо не и отговорих, защото ме хвана яд, но действително само след месец заминавах за САЩ, на една дълга екскурзия около два месеца. Бях ходил вече в Щатите, още като ученик през 1992, но сега вече отивах като голям човек, на опознавателна обиколка, така да се каже.

    Имах и една друга мисия и интимна мисъл. Бях превел книжката „Последните дни на Сидхарта Гаутама” на английски, около 130 страници и смятах да търся издател в Америка. Ще видите вие, като отпечатам книжката на английски, в САЩ!

    Въпреки тегавия полет, с такава светла и интимна мисъл, кацнах на летище Дже Еф Кенеди. Започнах обиколката си в САЩ, като гостувах основно на роднини и приятели и разглеждах страната. Действах обаче и по другата задача. Още след пристигането в Ню Йорк започнах да проверявам кои издателства се занимават с такъв тип литература - източна философия, религия и т.н. Първото, на което попаднах, и тук се казваше „Шамбала”, само че българското издателство го пишеха на английски Shambala, а американското Shambhala, което вероятно е по-правилно. Намерих и още няколко, които ми се сториха по-сериозни и стабилни. Изпратих емейл, с първа част от книгата, мисля че до издателство Шамбала. Оттам ми отговориха, че не приемат нищо по имейл, трябва да изпратя ръкопис, направен по определен стандарт, от рода на разреда 2 на междуредието и други подобни. Направих необходимото, разпечатах четири екземпляра на първа част, т.е. не цялата книга, и се приготвих да ги изпратя. Вече бях в столицата Вашингтон и от центъра на града, от така наречената Стара поща (масивно, огромно здание), изпратих четирите екземпляра, три от които отиваха към Западния бряг, и едно към Ню Йорк. Интересно беше, че въпреки различното разстояние цената беше една, т.е. цената не зависеше от разстоянието и точката до която изпращаш писмото (пратката), а от неговото тегло. И тъй като и четирите плика бяха съвършено еднакви, като тежест, струваха еднакво.

    Напразно очаквах в следващия месец и половина някакво обаждане или някакъв контакт. Пропадна ми ръкописа, поради една или друга причина.

    В град Нешвил, където се озовах точно преди Коледа на 2010 година, отседнах в един, или по-точно казано в единствения хостел в града. Събрахме се приятна международна компания и добре си изкарахме празника. Тук се запознах и с един ирландец, Мел Клифорд, който живееше в Канада. Той беше общественик, имаше и връзки с издателства и в крайна сметка, когато по-късно се прибрах в България му изпратих ръкописа и той се опита да намери издател в Канада. Беше стигнал до някакъв човек, много важен издател, писа ми, но така или иначе нищо не стана.

    Не стана нищо с моя ръкопис, иначе стана следното: Мел имаше една стихосбирка, която искаше да издаде, да отпечата. Разбра, докато си кореспондирахме, че печата в България е по-евтин от този в САЩ и Канада и накрая се получи така, че аз му отпечатах стихосбирката в 100 бройки, в една пловдивска печатница, и му я изпратих в Канада.

    Като се прибрах в България продължих да търся издател за книгата. Много трудно най-накрая открих един подходящ човек, с помощта на Живко Стоилов, учителят по йога, с когото сме отдавнашни приятели. Разбира се трябваше аз да си платя всичко, свързано с отпечатването, както и при първата книга. И за тази книга имах мааалка надежда, че може да стане и по другият, т.е. по стандартния начин, но не би.

    На първата книга, поради проблемите с издателя, не успях да направя дори представяне. На тази успях, в София и в Пловдив. Мислех си, че да представиш книга, да говориш пред публика и накрая да пишеш посвещения и да даваш автографи е най-приятната част, венец на този процес, започнал от писането на книгата, търсенето на издател, отпечатване, разпространение... И този венец доста трънлив беше, особено ако се опитваш да си оригинален и да пишеш различни посвещения на различните хора, и изобщо постоянно да даваш в този живот, така като предполагам и взимаш.

    Качих английския превод на книгата и в едно приложение на Амазон мисля, Киндъл, за Селф паблишинг – самоиздаване, самостоятелно публикуване. Тук щях да получавам и някакви дивиденти ако книгата се продава или просто се чете. Е, получих няколко пъти по 69 цента, който така и разбрах дали са стигнали до моята банкова сметка. Всъщност, разбрах за това със сигурност първия път. Бях дал не доларова, а еврова сметка за преводите от онлайн продажбите и при първия превод от 69 цента, банката беше удържала 10 евро такса превод. Служителката в банката, моя позната, много се смя на този куриоз. Тя се смя, но аз така и не можах да компенсирам тази загуба от 10 евро с по-нататъшните постъпления. По същото това време Любен Дилов-син се беше похвалил, на майтап де, че има 14 онлайн продажби на своя книга, в момента в който аз имах две. „Пак добре си”, каза един мой приятел по този повод, докато правихме джогинг на Бунарджика.

    От издателя на втората ми книга до ден днешен - вече минаха близо 8 години - не съм взел един лев от продажби, въпреки че има някакви. От първата ми книга все пак взех някакви пари оттук оттам. Не съм ги пресмятал точно, но със сигурност не са и една трета от парите, които съм вложил, т.е. дал за публикуването, за труд и останалите усилията и разходи да не говорим.

    Доста оптимистично, в този смисъл, ми подейства срещата със Зорница Кръчмарова, преди няколко години, която написа книга за Кристо, издадена и на италиански и на български. Тя разправи за нейните проблеми с италианския издател, как се е забавил с отпечатването на книгата и в момента, в който цяла Италия е говорила за книгата, книгата просто я нямало на пазара. Разправи също, че е дала много повече пари за отпечатване и разпространение, отколкото е получила. Това последното го каза понеже аз я попитах, а аз с известна радост установих, че и в чужбина проблемите при издаването на книга са почти същите.  

    Един писател, не помня дори дали беше българин или чужденец, беше казал, че писателят е човек като всички останали, в смисъл - има ежедневни задължения като останалите хора, но освен ежедневните задължения, се занимава и с всички тези неща, за които стана въпрос по-горе. Сещам се често за тези думи, защото звучат елементарно и просто, но е съвсем точно казано. Много малко са хората, които имат шанс да се занимават само с писане, да казват че това е тяхна професия, особено на днешно време.

    Въпреки че имам поне пет различни проекта, а и материал, за нови книги, посочих причините поради които още не съм започнал третата си книга, въпреки че и това ще стане. Просто отвътре ми идва - съдба. Както отбеляза наскоро една позната - събитията и идеите идват и си вървят, независимо от нас, а творческата личност просто трябва да ги изразява.

    Звучи малко метафизично, но е вярно.

 




Гласувай:
4
0



1. leonleonovpom2 - Поздрави, Андрей!
14.10 17:00
Увлекателна история за преживяванията ти като писател си написал!
Впрочем , в течение съм на повечето неща, познаваме се вече от десетина години! Може би съм едн от малкото в блока, имащ и двете твои книги!
И аз имам"дял" за отрицателния паричен баланс на творческата ти дейност! По простата причина ,че ми са подарък от тебе! Е, нямам много подарени книги от автора, така ,че скъпи ми са и като факт!
Да ,познат ми е пътя и с усмивка си спомням, че веднъж че посъветвах да напишеш нова книга Реагира, че вече на такава въдица няма да се хванеш и обясни , защо!? Стана ми смешно Защото бях минал по този път и също бях взел подобно решение А давах съвет на тебе?
Авторът един вид е виновен ,затова ,че е написал книга, така е при нас, в България!
Много сме напред, тези преди нас ,ряпа да ядат, за култура, наука ,да не говорим
но с писателство се е издържало семейство преди век или два три, ставал е човек богат!
Плащало се е на страница! Без уговорки, неизпълнения и така нататък.....Тези лирични отклонения са авторски трик За повече страници, не са продиктувани от темата на книгата!
И аз в него период имах план за нещо мащабно ,бях зареден, както се казва, но наистина, не на приказки, но....
Свих знамената! Не си струваше....
Да влеза в разходи, които няма да покрия, сблъсках се с неблагодарността и "признанието" на бездарниците/ което и тук търпя/ въпреки възторжената аценка на познавачите и ценителите! За какво да хабя средства, сили, време, енергия за нещо, което ще се оказе удар в празно пространство!!
Но не те съветвам да се отказваш, продължавай!
В живота има и късмет, щастлива звезда!Може да те навестят!

Желая ти успех!
цитирай
2. linaviraassaamy - linaviraassaamy
14.10 21:30
Пиша от доста време и издавам книгите си на собствени разноски, не са в книжарниците , защото пътя е каменист и трънлив.
цитирай
3. morskipesni - Безсмислено занятие.
15.10 09:37
До 10-15 г няма да са останали такива, които да четат на български. Колонизацията го изисква.
цитирай
4. andorey - Здравей Иване, да седнах и написах ...
15.10 11:56
Здравей Иване, да седнах и написах нещо като разказ върху писателските ми терзания през последните двадесетина години... Добре че бяха блоговете иначе дето се вика нищо нямаше да напишем. Аз имам и още един блог, личен го наричам, а този е историческия :) Регистриран е една година преди блог бг, съответно 2011 и 2012 г.

https://andorey.blogspot/

Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: andorey
Категория: История
Прочетен: 1256323
Постинги: 225
Коментари: 1334
Гласове: 3727
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031