Изучаванията на антропологичните особености на българския народ започват от края на миналото столетие. Досега обаче най-цялостно и всестранно изучаване в това отношение ни дава академик Методий Попов, в работата си Антропология на българския народ, том I - Физически облик на българите. Въпреки редица недостатъци откъм правилния подбор на изучаваните индивиди, методологията на разработките и обобщенията, изучаването на академик Попов ни дава правилна ориентировъчна картина на физическите типове съставящи българската етническа общност. 
    Ето защо поставяйки си за цел да очертаем антропологичните особености на българския народ, нашето изложение не може да не се изгради на материалите и обобщенията на въпросното изучавание на академик Попов. 
    В работата си академик Попов си поставя следните задачи: 1) да очертае отделните антропологични типове, които се срещат в сред българския народ; 2) да анализира в каква степен при обособяването на българския народ, наред с огромната славянска маса е участвало и завареното от славяните в българските земи тракийско население, както и населението на други племена и народи и специално на дошлите от североизток прабългари.
    Най-общо академик Методий Попов характеризира антропологичните особености на българския народ както следва:
 
    1. Ръст и пропорции на тялото. Българите са твърди високи, отстъпват само на северните народи и на населението от динарския антропологичен тип (Северозападна Югославия). По отношение на пропорциите на тялото (седалищната височина, дължина на разтворените встрани ръце и други) българите имат относително дълго туловище и относително къси ръце и крака. Сред българите се наблюдава едно развитие към удължаване височината на тялото. 
    2. Глава. Българите имат сравнително голяма дължина на главата - по-голяма от тази на народите от Централна Европа, а също така на румънците, югославските народи и турците. Дължината на главата на гърците е близка до тази на българите. Дължината на главата на българите се увеличава в посока запад-изток и север-юг.
    Българите имат сравнително малка ширина на главата - по-малка от тази на народите от Централна Европа, западната половина на Балканския полуостров и северно от река Дунав. Ширината на главата на гърците е близка до тази на българите. Ширината на главата на българите се намалява в посоки север-юг и запад-изток (най-малка ширина на главата има населението на Родопската област и Разложко).
    Индексът на главата (ширината към дължината на главата) на българите сочи на едно средно положение между субширокоглавите типове на черноморските области и дългоглавите и средноглавите типове на средиземноморските райони. При това в Северозападна България имаме силно изразено широкоглавие, с което българите се свързват с широкоглавите типове на северозападната част на Балканския полуостров и Централна Европа (Европа изобщо е континент широкоглаво население). Широкоглавието в България намалява в посока запад-изток и север-юг. Силно изразено дългоглавие имаме в Разложко, Западните и Централните Родопи. Средноглавие имаме в равнинните райони на Южна България. Общо взето населението на Северна България е по-широкоглаво от населението на Южна България, а Софийско заема средно положение.
    Ширината на челото на българите е твърде голяма в сравнение с тази на народите от Централна Европа, северозападната част на Балканския полуостров и северно от река Дунав. Челата са по-широки в Северна България отколкото в Южна, особено тесни очила се срещат в родопските области и Разложко. 
    3. Лице. Лицето на българите е с изразена удълженост при голяма абсолютна морфологична височина и умерена скулова ширина. Посока север-юг а в Северна България и в посока запад-изток се наблюдава общо намаляване както на ширината така и на височината на лицето - наблюдава се така наречната грацилизация на лицето. При това намаляването на ширината на лицето е по-голямо, поради което още по-силно се изразява неговото удължаване. 
    Физиономичната височина на лицето (височината на лицето без долната челюст) при българите е сравнително голяма. Поради това физиономичният индекс на лицето (физиономичната височината към скуловата ширина на лицето) е твърде голям.
    Височината на долната челюст както и на ширината на крайните ъгли на долната челюст при българите са сравнително големи. Те намаляват посока север-юг, а в Северна България - и в посока запад-изток. 
    Индексът на долната челюст (височината към дължината на долната челюст) при българите е умерен с известна тенденция на увеличаване в посока запад-изток и север- юг. 
    Основни форми на очертанието на лицето на българите са удължените. Широки форми на лицето се срещат в Северозападна България и Софийско, в Южна България преобладават по-тесните очертания на лицето. 
    Женското лице общо взето е по-малко и по-овално от мъжкото. Мъжете са с по-удължени лица, което се получава за сметка на по-голямата височина на долната челюст. При това отношението на височината към скуловата ширина на горната част на лицето е по-голямо при жените, отколкото при мъжете. Ширината на главата, скулите и челото при жените са по-добре изразени. 
    4. Нос. Българите имат умерено широки и твърде високи по абсолютни размери носове. По индекса на носа (ширината на носа към дължината на носа) българите са едни от най-тесноносите в света. Тесноносието е по-силно изразено при жените, отколкото при мъжете. В Южна България при еднакъв носов индекс с останалото население абсолютните размери на носа са по-малки. В България преобладава правилният профил на носа изпъкнал профил се среща малко, а хлътнал - много рядко. По носовите си особености българите се приближават до тези на другите балкански народи (населението на Северна Албания е по-тесноносо от българското). 
    5. Устройство на очнозащитния апарат. Българите имат европоидно устройство на очнозащитния апарат, епикант (многолоидното устройство на очнозащитния апарат) се среща много рядко и то в съвсем слаба форма (0,3 %). Това сочи за наличието само на незначителни монголоидни примеси в генезиса на българския народ. 
    Българите са предимно с хоризонтално разположение на очните цепнатини (97%). Тесни очни цепнатини се срещат съвършено рядко. Широко отворените очи са характерни предимно за населението в Южна България и Благоевградско. 
    6. Пигментация. Мургавият цвят на кожата е разпространен повече между населението на Южна България, по-малко - в Северна България и най-малко - в Софийско и някои родопски райони.
    Цветът на ириса на очите на българите по скалата на Мартин е: тъмен - 58% мъже, 66% жени; светъл - около 10 % при двата пола; средно светъл - 32% мъже, 24% жени. Общо взето тъмните нюанси на ириса са разпространени повече между жените. Всред българите мохамедани светлият и средно светлият цвят на ириса на очите е разпространен повече, отколкото тъмният. Може да се смята, че в Южна и Югозападна България интензитетът на пигментацията на ириса на очите е по-голям от този в Северна България. По цвета на ириса на очите българите заемат помеждутъчно място между тъмните (средноморските) и светлите (северните) типове на европоидната основна раса.
    Цветът на косите на българите по скалата на Фишер-Заллер е: шатен - най-разпространен (43% мъже, 45 % жени); брюнет - също така добре разпространен (41% мъже, 38% жени); блондин - значително по-малко разпространен (16% мъже, 17% жени), при които преобладават тъмно русите; рижавите коси се срещат твърде рядко.
    При комбиниране на цвета на ириса на очите и цвета на косите имаме следната картина: тъмно пигментираните (очен ирис и коси) преобладават над светлите; комбинацията тъмен очен ирис и чернокестеняви коси обхваща около 53%; комбинация тъмен очен ирис и кестеняви коси - около 38 процента; комбинацията светъл очен ирис и руси коси - около 8%; комбинацията тъмни коси светъл или сив очен ирис се среща също нерядко. 
    Тъмно пигментираните типове са разпространени най-вече в източните и южни области на България. В Южна България тъмнооките брюнети се срещат най-вече по черноморското крайбрежие, долината на река Марица и Източните Родопи. В Северна България тъмнооките брюнети се срещат главно в източните области и особено в Русенско. Светло пигментираните типове се срещат най-рядко по черноморското крайбрежие и в Южна България. В Родопската област, особено в Западните и Централните Родопи, всред българското християнско и мохамеданско население (особено между последното) блондините имат голямо разпространение. Блондинно пигментираните типове са разпространени в немалък размер и в Софийско, както и в Разложко, всред българското мохамеданско население. 
    По отношение на формата на косите при българите преобладават правите меки коси (51%) и леко вълнистите коси (42%), останалите типове форми на косите се срещат по-рядко. 
    Академик Методий Попов е разработил и 22 двойни и 1 шесторна комбинация на важни антропологични признаци, въз основа на които е характеризирал изучаваните от него индивиди. Това е дало възможност да се направи един съществен и интересен анализ на расовите типове на населението на България. При този анализ на академик Попов идва до следните по-важни положения и изводи: 

    1. Българският народ се представя със значително многообразие на антропологични типове. Това се обяснява с географското положение на българските земи като проходни - мостови земи от Азия и Африка към Европа и от Европа към Средиземноморието и Близкия иИзток. От тези особености на българските земи произтича и тяхната бурна история, от най-древни времена до идването на славяни и българи на Балканския полуостров, а след това и не по-малко бурната история на българския народ в борбата му с непрекъснато прииждащи нашественици, установяващи се или преминаващи през неговите земи. 
    2. Антропологичните типове, съставящи българския народ, са изключително от европоидната основна раса - от нейната северна, южна и междинна расова група с особено преобладаване на тези от междинната расова група (понтийския, динарския и алпийския расов тип). Анализът на основните съществени признаци, по които се различават монголоидната и европоидната основна раса, показват че участието на монгоидни расови елементи в обособяването на съвременния български народ е крайно незначително (извънредно слаби черти от тези елементи се срещат всред населението в Североизточна България отчастие в Софийско, а липсват напълно в Южна България). 
    3. Расовият тип, който има най-голямо разпространение в България (първо място), е понтийският (расов тип на междинната расова група на европроидната основна раса). Той се среща в своите по-тъмно пигментирани варианти, които го свързват със средиземноморските расове типове (типовете от южната расова група на европеидната основна раса). Характерните черти на българския понтийски расов тип са: средно до умерено висок ръст; средноглави до приближаващи се към широглави антропологични типове; едро лице и нос по абсолютни размери, изразена дълголикост и тесноносие, прав или леко изпъкнал профил на носа, умерено развити скули високо чело, леко вълнисти или прави меки коси; и накрая, което е особено важно, умерено депигментация, не достигаща северните депигментирани типове, но не и така тъмна, както при южните средиземноморски типове. Разпространението на понтийския тип в България се засилва в северна и източна посока. Това е едно указание за връзката на българския народ с древното и съвременно население на крайбрежните северночерноморски области, на първо място скити и сармати и южните клонове на източните славяни (украинците). Следва да се отбележи, че в етногенетичните процеси, на които е било подложено населението източно от Карпатите, Стара планина и северно от Черно море, наред с протославянските племена, са взели, и то немалко участие и неславянски племена, от скитски и сарматски произход, които са били съседи на източните южни славяни и славянобългарските племена.
    4. Като втори по разпространеност расов тип в състава на българската етническа общност, се очертава средиземноморският тип от южната расова група на европоидите. Характерните особености на този расов тип сам за себе си и в сравнение с понтийския тип със следните: среден ръст; намален индекс на главата с тенденция към средноглавие и дългоглавие; намалени размери на лицето и носа - по удължени, дребни грацилни, фино устроени лица, умерено развитие скули, с намалена ширина; широко отворените очни цепки се увеличават значително; силно изразена хоризонтална профиловка на лицето; засилена пигментация на кожата, косите и очния ирис; средна до силно изразена вълниста форма на косите. Средиземноморският расов тип се засилва в посока север-юг и юг-изток и особено южно от Стара планина, той е силно разпространен всред населението на тракийската низина и черноморското крайбрежие. Засилването на средиземноморските черти във физическия облик на българския народ към юг и юг-изток може да се обясни както с влиянието, което е оказало старото местно население, обитаващо нашите земи преди идването на славяните (траките), така и с многовековния контакт на българите със средиземноморските племена и народи, които са влизали в състава на Римската и Византийската империя. 
    5. На трето място в състава на българския народ влизат и широкоглавите расови типове на междинната расова група на европоидната основна раса - алпийският и динарският. Алпийският терасов тип се характеризира със средно висок ръст, широкоглавие, закръглено лице, сравнително добре изразени скули, умерена пигментация (кожа, коси, очен ирис). Динарският расов тип се характеризира с висок ръст, силно изразено широкоглавие, едро удължено лице, удължен нос със значителни абсолютни размери и често изпъкнал профил, тъмна пигментация до умерено просветлена. Динарският и алпийският расов тип имат почти еднакво териториално разпространение - северозападните и донякъде югозападните райони на страната. С това тези расови типове са ориентирани към северозападната част на Балканския полуостров и Централна Европа, което сочи на генетичната връзка на българския народ с древното халщатско-илирийско и съвременното население, обитаващо тези земи - югославските народи. Динарският расов тип, в сравнение с алпийския е значително по-разпространен всред нашия народ. В Северозападна България динарският расов тип е преобладаващ всред населението.
    6. В расовия състав на българския народ участват и антропологични типове от северната (светла) европоидна расова група, и то главно с нейните западнобалтийски и много по-малко с нейните източнобалтийски типове. Западнобалтийският расов тип в България се характеризира със следните черти: среден до висок ръст; средноглави до дългоглави; дълго грацилно лице; тесен висок нос; светла пигментация на кожа, коси и очен ирис. Този расов тип се среща разпръснато навсякъде по територията на страната, но особено масово - в районите на Западните и Централни Родопи, Разложко и Западна България. Той е особено много разпространен всред българо-мохамеданското население. В Софийско западнобалтийският расов тип има известни особености - средно до широки глави при по-едро и закръглено лице. 
    Академик Методий Попов поставя и въпроса за произхода на светлите расови типове всред българския народ. Въз основа на съответен материален анализ с право той идва до извода, че произходът на светлите расови типове трябва да се свърже както с най-старото население на българските земи (траките), така и със славянското население, дошло по-късно в североизточната част на Балканския полуостров. Това се подкрепя от палео- и съвременни антропологични материали, археологични, исторически, езикови, фолклорни и други сведения, които по най-убедителен начин говорят, че най-старото - тракийското - население на нашите земи има немалък дял във формирането на съвременната българска етническа общност. 
    Академик Попов се спира и на въпроса за антропологичните типове на родопското българско население и специално на българо-мохамеданите. Основните антропологични типове всред това население са: дългоглави и средноглави средиземноморски расови типове, понтийски и западнобалтийски (северни) расови типове при засилено застъпване на широкоглавие в източна посока (към Смолянско). Тука е особено характерно засилването на процента на светлия (западнобалтийския) тип всред българското християнско и българското мохамеданско население в западните и централните части на родопския планински лабиринт и Разложко. Този важен и интересен факт академик Попов намира, че трябва да се обясни с по-силно запазената генетична връзка на сегашното родопско население с древните тракийски и славянски обитатели на тези земи поради географската, а по-късно за българо-мохамеданите и поради религиозната изолация на населението от тези обширни лабиринти, трудно достъпни в миналото планински райони на страната. Антропологичните изследвания на академик Попов показват недвусмислено, че българското християнско и българското мохамеданско население на родопската област и Разложко са от един и същи расов тип по всички антропологични признаци. 
    С всичко изложено дотук ние се постарахме да дадем една антропологична снимка на българския народ, характеризираща неговия телесен облик и расовите типове, които го съставят. Това бе направено по материалите от най-доброто и най-пълното засега антропологично изучаване на българския народ, от академик Методий Попов. Това голямо изучаване може да ни даде една ориентировъчна картина на антропологичните особености и расовия състав на българската етническа общност. 
    Въпросите за етногенезиса на българския народ трябва да се поставят и разглеждат в светлината на съвременни антропологични материали при широко използуване на материали от палеоантропологията, археологията, историята, етнографията и езикознанието. За съжаление обаче досега едни такива цялостни, системно обвързани проучвания в нашата страна все още липсват. 
    Нека се надяваме обаче, че в най-скоро време съответните институти и секции при Българската академия на науките ще координират и обединят усилията си, за да се поведат системни и всестранни изучавания на етногенезиса на българския народ от всички възможни страни. 


   Списание "Природа" 1966 г., кн. 3, статия на проф. А. Ю. Тотев