Още когато кацнахме на летището в град Икитос разбрах, че темата за джунглата е много преекспонирана. Благодарение на научно популярни и най-вече игрални филми, благодарение на видеоклипове към различни песни и свободно съчинени разкази по темата, ние си представяме джунглата като едно място пълно с отровни змии, хищни животни и всякакви страшни бобулечки, които се срещат и прескачат едва ли не на всяка крачка... 

 

 

    Единствената пеперуда която беше влезнала в залата на летището, една мушичка и някаква по- голяма буболечка, стояха доста самотно в единия край на това голямо пространство и ми показаха, че джунглата е не по-гъсто населена с животни от всяко едно друго място по света. Тези първи наблюдения се потвърдиха от целия ми престой тук, на това място.

    Първоначално планираният хостел, в който бях решил да отседна, се оказа в самото начало на пазара Белен, който обхваща много улици и е нещо като забележителност, на която водят туристите да разглеждат. Първоначалното впечатление от Икитос е на доста очукан крайречен град, но след посещение на джунглата той ти се струва като връх на цивилизацията, както вероятно изглежда и в очите на местните индианци, живеещи по- близо или по-далеч, по- малко или повече цивилизовани. Както каза и моя водач Хорхе, цялата джунгла е вече цивилизована.

 

   Та, водача на моторикшата прецени че този хотел до пазара Белен е опасен и затова се придвижих към друг. Защо разказвам всичко това – защото много малки и на пръв поглед незначителни стъпки те водят до различни срещи, които често са доста важни за нас без да го разбираме. Имам предвид, че нямаше да срещна правилния човек, ако не бяха няколко такива дребни промени в програмата, но както съм отбелязвал вече съдбата си знае работата. Например ако бях кацнал най- напред в Ла Пас, както бях планирал, а не в Лима, едното се намира на 3800 метра надморска височина, а другото на 38 метра (условно казано) надморска височина, факт който не бях съобразил изобщо, а вероятно щеше да е доста неприятен, понеже дори и на 3000 метра човек изпитва някои проблеми с надморската височина.

 

 

    При първата ми среща с Хорхе или Джордж, или Георги по български, ми се стори малко печален, изпълнен с тъга, но то какъв може да е човек, чиято съдба е тясно свързана с джунглата... Показа ми снимки и препоръки от други хора, които са ходили в джунглата с него за определен период – от няколко дена до месец. След това започна да ми разказва, че джунглата се дели на първична и вторична, като втората е истинското предизвикателство и разни други работи с предишни туристи, от които аз взех да заставам малко на щрек и да се замислим дали изобщо да се пускам в това начинание. Спомена за хора, които са стояли повече от месец в джунглата – германец , евреин, италианец, холандец, като за всички тях казваше „very strong“, т.е. много силен, как пиели вода направо от реката и т.н. Най-много се учудих за евреина, кой пък ще е толкова силен евреин, да стои месец в джунглата? Сравнително бързо реших, попрегледах препоръките и казах: „За мен - една седмица“.
 

 

    След това в хостела се събудих през нощта и пак се размислих, но на сутринта вече бях преодолял всички тревоги. Бял човек съм, а белите хора са върха в развитието на човечеството,  стъпили сме и може да стъпим  навсякъде.

   Преди обяд Хорхе ме разходи из пазара Белен, като каза, че е негова отговорността за пазаруването за уреждането на транспорта и т.н. Пропуснах да кажа, че се разбрахме за 250 солес на ден, като той първоначално поиска 300.
 

 

   Следобяд пак смених хостела, като се приместих в The flying dog, друга верига от хостели, подобна на Pariwana. Тук поне имаше интернет, макар и много слаб, както всъщност беше и в целия град и не правеха ремонти на стаите, когато в хостела има туристи.

   На другия ден в 8 часа потеглихме. Първо до автогарата, ако може така да се нарече и след това с една кола към Наута. Пътят от Икитос до въпросната Наута е асфалтиран, около 90-100 км, така че се минава за около час и половина. Асфалтиран е от десетина години, а преди това е бил черен път, по който са минавали само автобуси. А още преди това, преди 35- 40 години между двата града си е било жива джунгла. Всъщност Наута, на брега на река Мараньон е едно от най- мизерните места, които съм виждал по света до този момент. Крайречно пристанище, от което до Икитос се е стигнало само по вода, с изключение на последните 30 години. И въпреки че е топло и се мяркат хубави индианки в тълпата, това не променя обстоятелството.
 

 

    Тук натоварихме багажите, които носехме на една лодка и взехме допълнителни неща, голям хладилен сандък и две големи 20-25 литрови туби с вода и потеглихме.

    Тръгнахме надолу по доста широката река Мараньон, но след малко завихме по един широк канал, за да стигнем по- бързо до река Укаяли. Този канал съществува само когато реките са по-пълноводни иначе те се сливат петнадесетина километра надолу по течението. Водата тук не беше много. По едно време обаче стигнахме до нещо като широка вада 2-3 метра, като водата течеше срещу нас. Започна да става доста плитко и по едно време лодката заседна. Аз бързо реагирах като се преместих към предния край на лодката, а човекът отзад на мотора, който управляваше, ми даде знак с ръка, че съм постъпил добре. Добре но водата стана още по-плитка и се наложи да мина още по-напред и с Хорхе с два пръта започнахме да подбутваме лодката отляво отдясно, за да върви точно по средата където водата е най-дълбока. Накрая се наложи да се събуя обувките и чорапите и да седна на самия връх на лодката. Общо взето засядането беше реално,  преминахме на косъм.

 

 

    Така излязохме в другата река Укаяли, а аз си останах седнал на върха на лодката. Тук вече усилихме скоростта, небето беше облачно и нямаше силно слънце, духаше топъл вятър. Топлата вода и малките вълнички галеха. стъпалата ми. Огромно удоволствие !

    След преминаването на канала, с личното ми активно участие, почувствах пристигането си в Амазония като лична заслуга, като нещо за което сам съм се преборил. И това невероятно пътуване на върха на лодката!

 

 

    Отдясно се появи и малката река Ярапа към която отивахме и където беше селото на Хорхе. Ние обаче още не бяхме свили по реката, така да се каже, и акустирахме на брега. Нашата спирка се намираше точно при устието на река Ярапа и вливането и в Укаяли. Тук следваше и друга изненада. Очаквах да пристигна в джунглата, а едвам стъпил на брега се озовах в... тракийската равнина. И топлото време и троскота на който стъпих и равната окосена поляна пред мен напомняха на Тракия, през лятото. Само дето срещу нас имаше една висока и дълга дървена къща, в местен стил, със студена покрив покрит с палмови листа.

   Тук живееше един чичо на Хорхе, с жена си и с тях едно внуче. Настаниха ме в едно крайно отделение на голямата къща, като се оказа, че има и вода за миене и къпане и соларен панел за електричество и зареждане на телефоните. Само една черна муха тип конска, ме ухапа доста зловещо още с пристигането в къщата. Но това беше всичко, а аз се бях приготвил за доста по екстремна обстановка. Починах си изкъпах се и се изтегнах на един хамак на широката вътрешна тераса. Преди това се напръсках и срещу комари които веднага с пристигането започнаха да ни досаждат. Репелентът се оказа добър и комарите ме заобикаляха.
 

 

   Гледах към равната поляна отпред и към реките и си мислех за преминаването през канала и пристигането в селото, на което ние бяхме първата къща, а другите бяха малко по-нагоре по течението на реката.

   Какво неочаквано топло посрещане в Амазония!

 

https://photos.app.goo.gl/2ZneQkeWUggGmqre9