Има едно голямо и забележително откритие на Павел Серафимов – Спароток, свързано с произхода на нашата писменост. Не става въпрос за тракийския речник, които той в момента публикува на части и където някои етимологии са сгрешени или вървят в неправилна посока. Не става въпрос и за статиите му върху древната история на траките, която така или иначе е известна в по-голямата си част.
Финикийска азбука - буквите
Едно негово откритие обаче е за появата на първите букви, тези, които в момента наричаме кирилски и приемаме, че са свързани с гръцките и че те са възникнали от финикийските буквени знаци. Откритието е с такава простота и гениалност, че говори наистина за велико откритие, характеристика на които открития са именно гениалността и простотата. Във връзка със свои прозрения Павел Серафимов посочва, че се е вдъхновил от работата на професионалисти, като лингвистите Артър Евънс и Владимир Георгиев, гениални изследователи като Георги Сотиров и други.
Двадесет и двете букви от финикийски азбука били приети от древногръцкото население в континентална Гърция и Егея и към тях били добавени още няколко букви. Според Аристотел ранната гръцка азбука имала осемнадесет букви, а по-късно прибавени още шест. Римският географ Плиний Стари се спира по-подробно на този въпрос, като казва, че според старите философски школи Кадъм е внесъл от Финикия в Гърция 16 букви, а по време на Троянската война са добавени четири букви, а по-късно още четири. Така или иначе старогръцката азбука е имала повече от 24 знака, като например дигамата, която престава да се използва около новата ера и която се равнява на съвременната кирилска „В” и латинска V и W.
Тук става въпрос всъщност за графичния произход на буквите, какво са означавали те първоначално, какъв предмет са представяли или иначе казано какво е изразявала така наречената идеограма. Днес е общоприето мнението, че първият графичен знак, който на финикийски е алеф, на старогръцки е алфа, а на кирилски буквата а (азъ) произлиза от думата алеф (aleph), която на иврит означава „вол”. Смята се, че и графично първоначално А (обърнато наобратно, а не както го изписваме сега) изобразявало стилизирана волска глава или уред изработен от волски рога. Гениалното откритие на Павел Серафимов е, че всичко това не е свързано с вола, а с елена или със сърната (сръндака). Еленът е приеман като един слънчев символ от най-древни времена. На Панагюрското съкровище върху главата на елена виждаме една малка свастика, слънчев символ, който древният автор е поставил за да покаже връзката на елена със слънцето. Другото име на елена (и на кошутата), както и на сърната (и на сръндака) е „ален” ( или альнии)– какъвто е цветът му, алената кожа. И до днес на руски се пише „олень”, а се произнася и чете „алень”. Така че по-вероятно буквата А да е била свързана с елена и с еленовите рога, а не с тези на вола. А и самото име първоначално е звучало като ален/елен. Оттук може да се направи любопитен извод, защо буквата А в английски например се чете като Е, но да не прибързваме с подобни заключения.
По-нататък Павел Серафимов е намерил много подходящи обяснение на редица думи от финикийската азбука. Буквата Б – бет (beth) е бит, дом, каквото е и обяснението на иврит или пък е свързано с батос, базилеус – цар, владетел. Финикийската буква Г – гамел (гамал), определено е трудно да се свърже с камила, какъвто е опитът тя да бъде обяснена, но виж с гега е действително логично да бъде обяснена, като форма на предмета и на съответната буква най-вече. Също така почти абсурдно е да обясняваме триъгълната буква Д (далет) с врата или daleth на иврит, но виж с длето е напълно логично да я сравним. Георги Сотиров в „Езикът на Константин Велики” също говори за старогръцката дума deltos - плочици, дъсчици за писане и свързва тази дума с българския глагол „делам” – режа, изрязвам, дълбая или правя, върша.
Накратко за другите обяснения за буквите нун, тет, ламед, коп, реш, хе, мем, каф, пе може да прочетете в новата книга на Павел Серафимов – SPAROTOK „Неразказаната история на траките”, от 2022 година. Ако той беше стигнал и до буквата С, вероятно лесно щеше да даде правилното обяснение. Въпросът е, че тази буква отсъства във финикийската и старогръцката азбука. Смята се, че С за пръв път е била използвана във староетруските надписи. Произходът на тази буква е неясен като се свързва с буквата зета (Ζ), от старогръцки или с гамата (Г). Трябва да отбележим, че един от начините за изписване на сигмата (Σ) е именно ς, когато се пише в края на думата, а този знак много прилича на буквата С.
Така наречената С-седила (C – cedilla), буква Ҫ във съвременния френски например, произлиза от латинската азбука и се среща в доста от съвременните азбуки, като френски, каталански, окситански, албански, азърбайджански, турски, туркменски, кюрдски и още други. В някои случай изписването се доближава дори до Ҁ, което ще накара дори и незапознатия с темата читател да се досети, че първообразът на тази буква е сърпът. Именно той със своята форма е послужил за първообраз на буквата С, а названието тогава е било същото „сърп”, което е послужило за звукова стойност на този знак. Това изписване на С с чертичка отдолу, или с камшиче, ченгелче и както и да го наречем още, е запазило най-точно първообраза на буквата, който е жетварския сърп. Същото може да кажем и за малката сигма на старогръцки, изписвана по два начина, един от който е ς, точно подобие на формата на сърп.
Сърпът е основен земеделски инструмент, използван по нашите земи от дълбока древност. Един от първите истински сърпове е съставени от рог на животно, с набити в него режещи кремъчни остриета. Такива сърпове се срещат в ранните селища още от времето на новокаменната епоха в българските земи, т.е. около шест хиляди години преди новата ера. Проведените експерименти показват, че производителността на тези сърпове е била много висока, приближаваща се до тази на по-късните метални.
Тези първи инструменти от новокаменната епоха като чука, длетото, лемежът, сърпът, резецът, копрялята, ежът и другите, върху които обръща внимание Павел Серафимов, са били на практика не само инструменти, но и първите технически машини. Не случайно формата им се оказва толкова устойчива и се запазва през хилядолетията.
С като сърп. Звучи правилно, може би е така.
Но.
Звуковата стойност е много различна дори в един и същ език.
Ц, К, С.
На какво се дължи това?
Защо S на практика е единственият начин на изписване на този звук без дублиране на графемите?
Материята е много, много сложна и деликатна.
Неправилното присвояване на звукова стойност на определени писмени знаци е довело до цели промени в езиците. Грамотността е нож с две остриета :).
Между другото, в края си объркал сигма и стигма.
Кирилицата е по-стара от глаголицата. Удобна е единствено за езика на южните славяни.
Виж статиите на Павел Серафимов за другите звуци, ще ги намериш лесно.
Но съм доволен, излизат си нещата. Малко неочаквано се получи в крайна сметка :).
Нека работи Павел.
Ако започне да различава булгар от траки, току-виж сме седнали на една маса :).