Помня дългите гащи на дядо, висящи на стобора.
За какво култура ми говорите бе хора?
На вуйчо помня полувкопаната землянка.
Чепкалото и хурката на вуйна Станка.
Помня жетварите събрани вечер на полето.
Как биеха людете като влизахме в ТКЗС-то...
Не, това не е култура - без да има войни,
без битки, мраморни релефи и дела достойни...
Там далече в Памир и Хиндокуш,
там сред кайсиите и цъфналата ръж.
Там родило се е българското гордо племе,
славно и достойно за дела големи.
Там строило е градове и паланки,
будело е завист и възхита у русите славянки.
Те чакали са с трепет българите горди, да дойдат на Балкана.
Чакали са с трепет да дойдат, за да им пристанат.
Така създадена е българската нация,
сред битки, кръв, любов, победи и овации.
Дедите ни били са все горди войни,
а не овчари и орачи, за слава недостойни.
Каквото щат да казват и доказват зная,
най-славна е историята тая.
На нашите велики прадеди,
дошли от Алтай, Памир, Фергана и далечните земи.